ВРЕМЕ Е ДА СЕ РАЗБУДИ МАКЕДОНСКИОТ НАРОД

Дали за Македонија е опасно Косово да стане независно?

ВРЕМЕ Е ДА СЕ РАЗБУДИ МАКЕДОНСКИОТ НАРОД

Dimche 24.07.2009, 6:05

ВРЕМЕ Е ДА СЕ РАЗБУДИ МАКЕДОНСКИОТ НАРОД

“СМИЛЕВО 1903 ДАМЕ ГРУЕВ“

ВРЕМЕ Е ДА СЕ РАЗБУДИ МАКЕДОНСКИОТ НАРОД

Мислам дека е време да се разбуди македонскиот народ, време е јавниот обвинител да покрене истрага за ширење омраза спрема македеонската младина, спрема македонските училишта, против сите оние кои работаат за унуштување на македонската нација, против сите оние кои одат да ја поништат македонската држава , против сите оние кои сакаат да го променат името на македонската држава, против сите оние кои сакаат да го поништат македонскиот јазик против сите оние кои одат да ја поништат македонската православна црква и против сите оние кои сакаат да го променат уставот на Република Македонија.

Истрага против сите оние кои си ја продаваат нацијата за некаква си скапана стипндија и некакви си скапани лева, истрага против сите продадени изроди кои со нивната нечесност го валкаат угледот на Македонија и на македонскиот народ.

Да му се суди на Љупчо за неговото предавство и да одлежи затвор 150 години.

Браќа македонци не давајте да загине македонското име и не дозволувајте некои неранимајковци да тргуваат со нашето многу убаво од Бога подарено, македонско име. Не дозволувјте некој да ја потценува македонската нација.

Македонија ве повикува сите да си подадеме рака, за одбрана на Македонија и за одбрана на македонската нација.

Верувајте во Господ Бог, верувајте дека Солунските Гемиџии се превртуваат во нивните гробови.

Даме Груев рекол „БЕЗ БОРБА И РЕВОЛУЦИЈА НЕМА СЛОБОДА“

Македонски народе пазетезе од бугарската и грчката пропаганда оти таа е многу опасна за опстанокот на Македонија, македонската нација и македонскиот јазик.

Бидите претпазливи од албанската тактика, кои ни ја поткопуваат Македонија , македонската нација и македонскиот јазик.

Да ни живее господинот Тодор Петров кој е единствен во борбата за одбрана на македонската чест.

Нашите вештачки држави кои не обиколуваат, тајно прават планови и договори за да не поништат.

Со тие страмни планови и страмни договори и го валкаат лицето на Европа и со тоа докажуваат дека се уште Европа нее дорастена да живее во мир и да ги почитува човековите права.

Браќа и сестри македонци се уште владее диктатурата и фашизмот во балканот - Европа.

ТУКА НЕЕ ГРЦИЈА,

ТУКА НЕЕ БУГАРИЈА,

ТУКА НЕЕ СРБИЈА,

ТУКА НЕЕ АЛБАНИЈА ИЛИ КОСОВО

ТУКА Е МАКЕДОНИЈА КАДЕ ЖИВЕАТ МАКЕДОНЦИ КОИ САКААТ СЛОБОДНО ДА ЖИВЕАТ КАКО ШТО ЖИВЕАТ И ДРУГИТЕ

Поздрав Димче

Re: ВРЕМЕ Е ДА СЕ РАЗБУДИ МАКЕДОНСКИОТ НАРОД

vale 03.08.2009, 20:41
Димче ти не събуждаш народа, ти го приспиваш.

Re: ВРЕМЕ Е ДА СЕ РАЗБУДИ МАКЕДОНСКИОТ НАРОД

ato 09.08.2009, 11:29
Дај да се здружиме
http://www.macbro.org/MK/istorija/mro/mro.html

А јас верував во луѓето

Re: ВРЕМЕ Е ДА СЕ РАЗБУДИ МАКЕДОНСКИОТ НАРОД

vale 09.08.2009, 12:30
Дадено Ато,
Искам да те питам-наистина ли мислиш, че тоя народ, който живее сега в Македония има нещо общо с Александър Македонски. До колкото знам той е от гръцки произход. Мисля, че народа в Македония има кръвна връзка единствено и само с българския народ.

Re: ВРЕМЕ Е ДА СЕ РАЗБУДИ МАКЕДОНСКИОТ НАРОД

ato 11.08.2009, 15:24
Мислам дека грешиш.
немаме врска никаква ниту со грци, ниту со бугари ниту со срби.
Зарем не мислиш што ќе биде од Грција ако им дозволи на Македонците да се вратат назад и ако настапи демократски и ги остави луѓето слободно да се искажат што се по националност.
Зарем не си погледнал колку луѓе во бугарија се кажуваат бугари а се осеќаат нешто друго.
Зарем веруваш дека во Силистра живеат само бугари.

А јас верував во луѓето

Re: ВРЕМЕ Е ДА СЕ РАЗБУДИ МАКЕДОНСКИОТ НАРОД

vallie 25.08.2009, 18:28
Противобългарската дейност на Темпо и неговите сподвижници - Апостоловски и Колишевски - I

Дотук видяхме общите форми на противобългарския дух на титовизма – от зараждането му до първите му жестоки прояви при идването му на власт. В предходната глава посочихме, че Тито е оня, който окончателио застана на антибългарска позиция още през 1939 г., когато прие идеята, че македонците трябва да бъдат убеждавани, че са отделна нация. С това той изостави правилното становище на Третата партийна конференция на ЮКП през 1924 г., в точка 5 на които се признава съществуването на българско население в Македония под югославска и гръцка власт. След две и половина години Тито (както видяхме в глава 21) ще нареди да се изпращат в Македония сръбски партизани, да се смесват македонските партизани със сърби и да се поеме ръководството от изпитани сърби – антибългари, най-върлите от които се оказаха Светозар Вукманович-Темпо – сърбин-черногорец, и Лазар Колишевски – сърбоман от най-чиста проба.

Но докато Колишевски има възможност да се прояви съвсем краткотрайно, понеже бе в арест почти през цялата война, Темпо стана носител на най-заклетата, пълна с демонична омраза дейност срещу българщината. По тоя начин той се превърна в олицетворение на титовизма в Македония, главен разпоредител с живота и съдбата на нейния български елит. За тази цел той е притежавал съответните качества и получил съответните пълномощия. За качествата му, с които се явил в Македония, достатъчно говори характеристиката, които му дават заслужилите сръбски партизани от областта Романия в един писмен протест срещу мемоарите на Темпо "Револуция коя тече", извадки от която е поместил в. "Политика" в началните месеци на 1971 г. В броя на тоя вестник от 18 февруари 1971 г., в статията "Оскърбена Романия", четем:
"Темпо оскърби цялата Романия, нейния народ, нейните мъртви и живи борци. Аз бих почнал е една черногорска песен... в която се казва: "Над мене няма никого освен Бога и моя крал!" Тъкмо така е с Темпо: над него няма никого; той е сердарин на всички събития, той всичко може, от всичко умее, всичко знае, всички останали пренебрегва... Той не бе способен да каже една топла дума... Беше вироглав, инат... Той нищо не очаква освен да му се козирува..."

Що се отнася до пълномощията му, Тито му е казал:
"Получих известие от Косово... Съобщават, че в партизанските отряди има около 3000 борци. Затова те пращам в Македония! С 3000 партизани можеш да направиш чудеса..." Самият Темпо продължава разказа си: "Тито ми каза, че имам извънредни пълномощия от Централния комитет и Върховния щаб да предприемам всички мерки, които намеря за необходими, за да се развие въоръжено въстание на територията на Македония, Косово и Метохия..." И той се явява като неограничен господар и разпоредител в Македония (вж. "Политика" от 5.II.1971 г.).

Колишевски тръгва по стъпките му като негова дясна ръка, за да го замести след това, почвайки със свалянето от високия им пост на всички други деятели на новата власт, носещи пробългарски дух.

Както видяхме, положението в Македония от гледна точка на Темпо е било крайно тъжно. Затова той мобилизирал всичките си тъмни сили, освободени за действие чрез извънредните пълномощия, дадени му от Тито. Пристигайки от Македония, той, от една страна, е бил силно смутен от факта, че всички партизански акции във Вардарска Македоиия са се провалили (както впрочем е предсказал ЦК на БКП), но, от друга страна, се озлобил срещу ръководството иа БКП, задето мисли, че Македония е люлката на българщината и че е приела МКП под свое ръководство. Затова решава да почне най-първо с това, че става организатор или вдъхновител на всички антибългарски деяния, откривайки фронт по всички посоки – вътре в комунистическата партия на Македония и вън от нея. Цялата картина ще се види ясно в следващия цитат от мемоарите му. В "Политика" от 6 и 7 февруари 1971 г. под заглавие "Разбитите македонски кадри" Темпо пише:
"Срещнах се най-първо (в Скопйе – бел. К.Ц.) с Добривое Радосавлевич (споменавания често сърбин инструктор в Македония, изпратен от Тито – бел. К.Ц.)... Той накратко ми нарисува положението в Македония в момента (март 1943 – бел. К.Ц.): партизанските отряди, организирани през летните месеци миналата година, отчасти са разбити, така че отделни борци се крият при своите приятели по градовете и селата. Един отряд се прехвърлил в Егейска Македония и се намира в селата около Лерин, Воден и Костурско. Партийните организации в много места са разтурени; ръководните кадри или са изпозагинали като партизани, или изпоарестувани и разстреляни, или пък се намират в затворите и лагерите. Малцина са на свобода. Някои са се преселили в Сърбия, а някои са отишли в българската армия...

Значи, почти всички ръководещи другари, с които съм работил за създаване и възобновяване на партията в Македония и Сърбия през 1940 и 1941 г. (а това са неговите възпитаници Цветан Димов, Мирче Ацев, Орце Николов, Стив Наумов, Борко Талески и други – всички загинали, Лазо Колишевски, Мара Нацева, Любчо Арсов и др. – арестувани или интеринрани – б.н.). От познатите на свобода са Кузман Йосифовски и Страхил Гигов: те са на територията под италианска окупация... Слушайки тези поразителни известия, обхващаше ме все повече чувство на тъга... Интересувах се дали са изживени илюзиите в народа, че българските окупатори са донесли освобождение... илюзиите сред оная част от народа, която приятелски и с доверие посрещнала бьлгарската войска през 1941 година". – Радосавлевич му съобщил, че има изчезване на илюзиите, "но народът е против връщането на стара Югославия. Това е главната причина, че все още няма масов прилив на селяни в партизанските редове. На първо време трябва да имаме предвид, че една част от народа няма да откликне на зова да стъпи в борба и да се присъедини към партизаните. Партизаните, и без това деморализирани, слабо са се държали, откривали са на полицията връзките си в градовете и ятаците си в селата. Крайните резултати са били катастрофални."

"Главният щаб за Македония – продължава Темпо в мемоарите си – се състоял от двама души – Михайло Апостолски, майор от бившата югославска войска, и един другар, който участвувал в Испанската гражданска война (Цветко Узуновски – бел. К.Ц.)... От града са ръководели въоръжената борба. Връзка не са имали с нито един отряд; те всъщност са се разложили... "

Както видяхме на друго място, Темпо в доклада си до ЦК на ЮКП прави още по-голямо признание: че народът е посрещал българските войски с цветя..., има вяра в освободителната мисия на България; че масите са българофилски и че те "въобще не са приемали партизаните, а дори са ги предавали" и пр. (вж. глава 21, с. 195).

При това положение Темпо прибягва до юдински средства. На първо място той използува лозунга "борба за обединението на цяла Македония чак до Места", с което ще се постигне заветният идеал на ВМОРО... но с великосръбската добавка: "под покрива на Югославия, към която ще се присъедини и България" (вж. глава 21).

Втората задача на Темпо е била да тласне измамените маси към сътрудничество с партизаните. Понеже не е имал на разположение достатъчно местни сили, прибягнал е до съвета на Тито: да организира нападателни акции чрез небългарски елементи, намиращи се в Косово и Метохия. Формира се "македонско-косова бригада", състояща се от сърби, албанци, черногорци, словенци, сърбомани и др. народности, като командуването й се върши от изпечените сърби Петар Брайкович – Джуро, по-късно генерал, и Мита Мильконич – политкомисар. Повече подробности по този въпрос дадохме в глава 21.

Същевременно извършва и трета задача: "очиства партизанските редове от опортюнистични и пробългарски елементи".

По това време, в духа на тази си практика, организира неокачествимо по своето коварство престъпление – убийството на Кочо Рацин, за което говорихме подробно в глава 23.

Успоредно с тези прояви на противобългарска настървеност е вървяла Темповата жлъчна борба срещу самата БКП, започнала всъщност още с пристигането му в Скопйе. В докладите си до ЦК на ЮКП Темно постоянно прави бунтовни изказвания срещу делегата на БКП Боян Българанов в Македония, обвинявайки го в зловредно влияние сред македонските комунисти чрез внушаване на тактиката на БКП. Тук ще се задоволим да цитираме само малки пасажи от мемоарите на Темпо, колкото да се види колко е бил нагъл тоя сърбин с надменното си държание и нахалните си авантюристични искания за борба по образец на оная в Сърбии и Босна. В броя на в. "Политика" от 8 февруари 1971 г. намираме продължение на мемоарите на Темпо под заглавие "Чудновати аргументи представника бугарске Партийе":

"Срещнах се (в Скопйе – бел. К.Ц.) с Боян Българанов... Знаех, че той се намира в Македония още от 1941 година. Прочетох и твърде похвалната оценка, която Радосавлевич е дал за него в едно писмо до нашия ЦК. Както винаги, чувствувах вълнение преди началото на разговора. Той дълго време е работил в Коминтерна; изглежда е бил генерален секретар на българската партия известно време. Първото ми впечатление от Българанов бе неблагоприятно: при все че е значително по-възрастен от мене, неговото познаване на Марксизма беше книжно..."

Темпо вече преодолял вълнението си, почувствувал се над Българанов и почнал да налита върху него с нахалството на "всезнаещ", "всеможещ", пренебрегващ останалите – както са го характеризирали борците от Романия, и почнал дори да оскърбяна делегата на БКП.
"От онова, което Българанов каза – пише Темпо, – стана ясно, че... точно изразява мнението на Москва, а именно... нецелесъобразността на движението или акциита в една страна, оценява не от гледна точка на това, което те допринасят за победата на социализма в тази страна, а доколко спомагат за победата на Червената армия... А аз с това не се съгласявах."

Темпо не искал да разбере – от чисто шовинистична гордост, – че освобожденнето на Югославия от германския ботуш не е възможно без победата на Червената армия, и постоянно се хвалел с борбата на югославските партизани, не желаейки при това да разбере доводите на Българанов, че условията в България, включваща и Македония, са съвсем други. И само повтарял: "Интересува ме защо в България няма въоръжена борба против немската армия при факта, че за това съществуват благоприятни условия (война със Съветския съюз) и че вашата партия има опитни кадри, израснали в по-раншните революционни борби".

Отговорът на Българанов го вбесил със следната истина:
"На мнозина изглежда чудно. Вие вече две години имате силно въоръжено движение, при все че вашата партия е без революционно минало... За това да благодарите на априлския военен разгром и на окупацията на страната." Това нещо изхвърля на повърхнината една слаба и незначителна партия, които успя да организира въоръжена борба... Между положението и състоянието в Югославия и Българня не може да се постави знакът на равенството. Югославия през априлските дни преживя военно поражение. Унищожен е държавният апарат, оръжието остана в ръцете на народа... Всичко това улесни повдигането на масите. А в България е обратното: старият държавен апарат остана ненакърнен, германците дори го засилиха. Оръжието остана в ръцете на войската и органите за сигурност, което нещо затрудни повдигането на масите за въоръжена борба" и т.н.

Но упоритият сърбо-черногорец все по-нахално нападал БКП и минал дори към твърде обиден сарказъм:
"Докога ще философствувате? Защо не грабнете пушките и не биете немците? Би трябвало повече да се занимавате с действителни подготовки, за да биете немците... всеки ден и всеки час!"

Възмутен от това, Българанов накарал да се стресне самозабравилият се Темпо със следния неочакван отговор:
"Вие оскърбихте една велика партия... със славно минало... Така не може да се говори за партията, които организира Септемврийското въстание... и които даде на международното работническо движение революционери като Димитров, Коларов... Вие за това ще отговаряте... пред Коминтерна!"

За пръв път попарен в дързостта си, Темно се стъписва за миг:
"Имате право! Политиката, които водите в България, е ваша работа."

Но в Македония човекът запазил правото си да нахалничи като неин сайбия, а заедно с това да злослови срещу БКП, като дискредитира и нейния делегат.

В откъса от книгата си "Победата", поместен в сп. "Септември", кн. 1 /1979, Цола Драгойчева на стр. 58 ни осведомява:
"През по-голямата част от престоя си във Вардарска Македония (октомври 1941 – март 1944) той (Българанов) срещаше системните обструкции и нескритото противодействие на Темпо и на военния ръководител на Вардарска Македония М. Апостолски; тези двамата и особено Темпо играеха крайно неблаговидна роля, полагаха удивителни старания да тровят отношенията между двете братски партии и движения, а също и да раздухват сред комунистите в Македония антибългарски настроения..." И по-нататък: "Отначало по-деликатно и завоалирано, по-късно – през средата и втората половина на 1943 г. – тия му опити ставаха открити, груби, настоятелни.

Като отхвърляше неоспоримия факт за българската национална принадлежност на болшинството от македонското население, представителят на ЦК на ЮКП разпалwаше сред комунистите и другите антифашисти в Македония злостни антибългарски чувства, без да дели при това народа на България и неговия революционен авангард от терористичння монархически режим. Нещо повече: както пред Българанов, така и пред актива на македонските комунисти той натрапчиво и натъртено заявяваше, че "напразно българската партия храни илюзии за автономна Македония, че тя е била и ще остане в рамките на Югославия..."

Същото Драгойчева подчертава с нови даннн на с. 61:
"... В пренията си с Боян Българанов той полагаше най-системни старания да раздели, да отдалечи и дори да противопостави комунистите в Македония на Българската работническа партия. Особено фрапантен беше случаят с конференцията на македонската комунистическа организация, състояла се през лятото на 1943 г. в с. Фущани, Северна Гърция, (всъщноет в Мегленията, при българското население б.н.). За тоя случай Българанов своевременно ни уведоми. Залата, където заседавала конференцията, била украсена с лозунги и приветствия, отправени към всчки балкански комунистически партии. Всички освен българската... Българанов незабавно сигнализирал пред Темпо за случая, като предполагал, че се касае до досаден пропуск. Скоро разбрал, че нещата стоят съвсем иначе. Изслушвайки протеста на Българанов, Темпо най-безочливо заявил: "Да, не поставихме приветствие към българската партия, тъй като няма хартия... "В контекста на тая проява ние съзирахме зле прикрит национализъм, насочен към точно премислена цел."

За това изстъпление данни имаме от македонски партизани, очевидци на станалото и, възмутени до дън душа, напуснали партизанските редове. Те разказват още:
"Ние написахме и на български топло приветствие до БКП и нейните борци, както и лозунги в духа на манифеста на Главния щаб по отношение на българския народ – манифест, който се подготвяше. Пристигна Темпо, видя украсата и щом забеляза приветствието към БКП и пробългарските лозунги, заповяда сърдито: "Скидай то! Не треба" ("Сваляй това! Не е нужно"). Всички останахме като попарени, но пред бесния поглед на самозвания диктатор никой не посмя да възрази. Заобиколен бе от сръбски партизани, домъкнати от север и от Косово!"

Засега имената на тия свидетели премълчаваме, но винаги при нужда могат да бъдат посоченн.

В този дух и е растяща страст Темпо е действувал особено следващата 1944 г., когато организирал Македоно-косовската бригада и шествувал безнаказано главно на слабоконтролираната територия под италианска власт и в Егейска Македония. Тогава, в честите си конфликти с Българанов, още по-ревностно е подчертавал невъзможността да се сътрудничи с БКП, понеже тя стои на становището за българския характер на Македония, наричайкн това становище "великобългарски хегемонизъм" (вж. "Политика" от 15.II.1971). Не понася присъствието на български делегат, заявявайки му най-оскърбително: "Вашата дейност тук беше в основата си вредна... Вие вещо използувахте териториалната отдалеченост на ръководството на югославската партия и политическата незрялост на отделните македонски ръководства и често успявахте да наложите своите становища, че в Македония няма условия за развитие на народоосвободителната борба, защото още не са изживени илюзиите по отношение на българските освободители" ("Политика" от 10.II.1971).

Дори когато сътрудничеството все пак се наложило от хода на събитията през първите месеци на 1944 година, Темпо, пълен с омраза към българите, които смята недостойни за доверие, поставя своите мисли в устата на сръбските селяни със следните думи: "Море деца, ще ви измамят българите! През последните две войни те ни нападнаха в гръб, и то тогава, когато ни беше най-трудни положението. Пазете се, защото на края ще ви измамят!" И Темпо завършва: "За жалост, по-късно, през 1948 година, оказа се, че нашите селяни имали право!"

По-великосръбско шовинистично изказване не може да се чуе. Сякаш самият Жика Лазич говори през неговата уста. Защото само така говорят най-върлите сръбски шовинисти, когато съзнателно забравят как са изневерили на договора с България през Балканската война и представят за предателство българския реванш. В душата на Темпо тъкмо това убеждение говори, че сръбското настаняване в Македония е справедлива сръбска кауза, а другото е удар в гърба.

С такава душа, бликаща от омраза към всичко българско, Темпо върлува и във Вардарска Македония през и след изтеглянето на българските войски и администрация оттам.

В навечерието на победата, когато германските войски още се изтеглили откъм юг, хората на Темпо от сръбските части на Югославия вече дебнели около опразнените селища и постепенно ставали господари там. Косовските и поморавските партизани заели всички села на Скопска Черна гора и напълно се разпореждали с македонските партизански части. При това толкова хазяйничели навред, че всявали смут дори сред македонските местни партийни дейци, начело с Арсо Антонов.

Пълна картина за това положение ни дават спомените на един от партизаните-българи, които са действували като доброволци в Егейска Македония в закрила на българското население от гръцките фашисти. Това са били все хора от българската емиграция в България, по произход от Костурско, Леринско и други места от Гръцка Македоиии, или бивши четници и войводи на ВМРО или пък от самата Пиринска Македония, възторжени родолюбци и вярващи, че краят на войната ще донесе свобода и за българите под гръцка власт. На своя страна те имали цялото българско население, което се било добре въоръжило след капитулацията на Италия и след изтеглянето на германците било готово да обяви независима Македония. Обаче в процеса на изтеглянето на германските войски се разбрало, че идеята им пропада и подирили връзка с гръцките партизани за задружна работа в духа на комунистическите лозунги за свобода и равноправие на всички народности. Но от гръцкото командуване (партизанското) получили отговор, че могат да си сътрудничат, ако приемат гръцките лозунги за включване към Гърция на цялата територии на Македония включително до Скопйе. При това положение целият действуващ голям български отряд се изтеглил във Вардарска Македония и се спрял в Скопйе. Местните партийни деятели веднага ги посрещнали с молба да останат при тях и да помогнат да се спасят околните села от жестокостите на албанските фашисти, които палели и клали в околностите. И те се съгласили, но били веднага разочаровани, понеже видели нахлуването на сръбските партизани, готвещи се да заемат напълно властта. Ето малки откъси от тия спомени, написани от един възторжен българин-партизанин – Методий Кърпачев от с. Елешница, Разложко:
"На следващия ден вечерта пристигна Осма косовска бригада, съставена изключително от сърби от Косово, Боянско и Вранско. Сляха се със скопяни и формираха XVI бригада "Скопска църна гора" с командири все сърби, като по изключение имаше един другар от Кочани, казваше се Геро Арсов... Между тях бе и групата дражисти (на Дража Михайлович – бел. К.Ц.), които бяха приети към състава на бригадата и си ходеха със сръбските шайкачи. Нямаше никакви пререкания между тях. Те си бяха сърби. За тях сега бе по-важно да обхванат в обръч Скопйе откъм тази страна и при всякакъв опит на македонците за сепаратизъм, за независима Македония или на пробългарски настроения веднага да бъдат смазани."
"Често се споменаваше името на известен дражист от този край Никодим. Командният състав предпочиташе повече дражистите пред скопяни. На тях имаха много по-голяма вяра, отколкото на така наречените македонци". Те биха най-сигурната им опора срещу българизма..."

"Имаше една група от млади сръбкини, които с пристигането си образуваха хор и ръководеха всички културни прояви... Целият репертоар, който се пееше и се учеха всички да пеят, когато са на поход, беше само от сръбски партизански песни и нито една македонска... Понякога скопяни запяваха: "полиня, полиня (полета – бел. К.Ц.), разцветайте, полиня, иде, иде Цървената армия" или "Влегува во бой македонската войска..." Сърбите явно се дразнеха... но само подхвърлиха, че това не са югославски песни. Още тогава те разбираха като югославско само това, което е сръбско."

Македонските партизани, които имали български чувства, много се интересували от поведението на сърбите и помолили автора на спомените да им докладва поверително наблюденията си. Един от тях се представил като внук на прославения скопски войвода – Васил Аджаларски, главен борец срещу сръбската пропаганда в турско време, и поискал данни. Между другото му било разказано и следното:
"Разправих му, че само преди няколко дена в с. Бутель, сутринта, когато получавахме храна от готвачи сърбин, заедно с нас се бе наредило и едно 10–12-годишно дете, останало кръгло сираче, и то за храна. Преди да му даде храна, готвачът го запита на сръбски "Па ща си ти?" и то най-невинно и от все сърце отговори, че е българин. И, о ужас, готвачът се развика, закрещя като че ли никакъв звяр стоеше пред него... и не му даде храна. А от началството наоколо – всички сърби – не реагираха на постъпката на готвача. А то, гладно, голо, босо, си отиде с плач, без никой от нас нещо да направи..."
"Казах му, че поискат ли да прокарат някое тяхно схващане, веднага заплашват местните хора и отряда, че довчера са били с окупатора, а видите ли, ние, които сме от Косово и други краища на Югославия, сме от години партизани... Всички млъкваха и повече не възразяваха."

По-нататък Методи Кърпачев разказва как партизанските командири-сърби са им говорели против България и българите, като изреждали пред населението каквото им скимне за "българските насилия" и че те, сърбите, са дарили свобода на населението от българските насилници. Но населението мълчало в тревога за утрешния ден. И когато видяло, че между въоръжените хора има и българи, почнало да си изказва мъката.
"След като напълно се увериха, че сме българи, и то не какви да е, започнаха да ни изливат мъките си и страха от неизвестността, които ги грозеше. В с. Миковци (здраво българско село в Скопска Черна гора – бел. К Ц.), в което бяхме на квартира, домакините имаха дъщеря, ученичка в скопската гимназия. Това момиче как ли не го уверявали, че трябва да си изгори учебниците, които имало, но това не станало. Макар да имаше голяма опасност да се настанят сръбкини и сърби на квартира в къщата им, то само като гледаше българските учебннци, така мило и сърдечно им се радваше, а семейството – да не говорим, то бе твърдо българско семейство..."

Образуванн били младежки партийни групи и на събранията им се говорело само срещу България. "Като че ли България е цел за водене на политика и борба срещу нея, а не Германия – пише авторът на спомените. – А през това време ясно се чуваха артилерийските канонади на Страцин и при Куманово, където се бият българите и бързат да ни донесат по-скоро свободата. А се говори срещу България, за да се създаде впечатление, че всички беди, които са сполетели тука народа, се дължат само на българите!..."

По случай тържеството за Октомврийската революция на 7 ноември 1944 г. ръководителката на литературно-музикалната програма е наредила така, че "във всяко изпълнение да има нещо антибългарско". Тогава един от българите партизани държал слово на български в чест на Октомврийската революция и завършил с възхвала на Г. Димитров. Окуражените местни партизани изразили уваженнето си към водача на Българската комунистическа партия и на Коминтерна, като станали прави.

Това не се харесало на сърбите и те забранили в следващите изпълнения да се рецитират стихове на български пролетарски поети. Става дума за българина Антон Орлов от Варненско:
"В ръката си държеше малка книжка – разказва Кърпачев. Попита ме дали мога да рецитирам от Христо Смирненски стихотворението "Москва, Москва..." Обяснихме на ръководителката кой е Смирненски и какъв поет е бил той, но тя, без много да се двоуми, каза, че не е предвидено в програмата. Но ние й обяснихме съдържанието на стихотворението и че Смирненскн е родом от Кукуш, Македония. А тя веднага ни отговори: "Като е бил роден от Македония, защо не е писал на македонски, а на български..." Тогава поставихме въпроса да рецитираме нещо от Ботев, но тя заяви, че достатъчно била слушала за Ботев в Църна трава, когато била при Славчовите партизани и отхвърли искането."

А населението копнеело за българските войски, които настъпвали и вещаели нова свобода. Но, както знаем, в Скопйе не били пуснати нашите войски на отвъдния бряг и населението отново се покрусило. Авторът продължава разказа си:
"Неочаквано времето се влоши и на 13 ноември земята се покри с 15 – 20 см сняг. Така на 14 ноември цялата бригада потегли за Скопйе. Преди да влезем в града, в околностите му по посока на Качаник българската войска беше вече установила тежка артилерия на позиции по посока на Скопска Черна гора. Бяхме предупредени много-много да не се разпускаме, а да влезем в стегнат строй, като дадем вид, че сме освободителна войска с много висок дух. Силно впечатление ми направи предупреждението, че българската войска, които е влезнала преди нас в Скопйе, още не е прочистена от "фашистките офицери!". Че заедно с нас маршируваха дражисти... това не се вземаше предвид. А това бяха бившите угнетители и палачи на тоя народ преди 1941 г..."
"Минахме през града, но народът на Скопйе не ни посрещна така, както искаше началството ни. По улиците бяха много малко посрещачи. Така ние стигнахме и се настанихме в сградата на университета... Стаята, които зае нашата чета, имаше голяма библиотека, цялата наредена с книги от българските класици – Вазов, Славейков, Яворов и др. А по това време на двора вече се палеше огън и някой извика: "Всички книги, които са на рафтовете, "мора ватра да ни гори!" (трябва огън да ги гори) и веднага всички сърби започнаха да викат: "Ватра, ватра!" и да грабят книгите и да ги изнасят навън у да ги хвърлят в огъня на двора... За мен тогава в този огън като че ли гореше цяла България, гореше българският народ в Македония..."

Разбира се, авторът на спомените и неговите другари не могли повече да понасят всичко това и пожелали пред българските военни власти да ги вземат със себе си. Нужно било съгласието на сръбските партизани. Едвам се съгласили да ги пуснат, след като многократно заявили, че са българи, и след като ги наругали, че се изявяват като българи, въпреки че са македонци. Нарекли ги "велокобългарски шовинисти" и пр.

За подобно унищожаване на българската книга в Македония от Титовите партизани свидетелетвува и друг очевидец – видният професор Марко Марков. Ще предадем най-същественото от неговия разказ, записан на магнетофон от автора на този труд:
"В Кочани на 4 октомври 1944 година, два дни след като бяхме влезли и града със свързочната дружина към щаба на IV армия, забелязвам на централния площад дим, идващ от някаква клада с книги. Приближавам се и виждам български книги, повечето от тях подвързани, горят. Край кладата двама-трима младежи на около 18 – 19 – 20 години, облечени в титовски униформи, с лачени ботуши, с крака ритат към огъня някои от останалите по-настрана книги. Взех една от тях, беше "Събрани съчинения на Христо Ботев", подвързана. Върху нея видях и печата на гимназиалната библиотека в Кочани. Взех друга, беше съчиненията на Яворов. Прибрах ги настрана и се обърнах към един от младежите: "А бе друже, защо горите тези книги? Това е литература за вас! Яворов се е борил тука за автономията на Македония!". – "Ово йе все фашистичка литература, друже!" – отговори на сръбски този, на когото говорех. Аз не се стърпях, с книгите отидох до нашата комендатура, където намерих помощник-командира – капитан Йоло Йолов, сега полковник от запаса. С него беше един съветски офицер – доколкото си спомням също капитан. Казах на Йолов две-три думи. Той се обърна към съветския офицер и тримата отидохме отново при кладата. Ония младежи се въздържаха да се приближат. Казахме им: цялата тая литература се гори не като фашистка, и като българска; очевидно тук има книги не само от обществената библиотека, а и от частни домове; това е събирано...

Съветският офицер се възмути, обърна се към помощник-командира, отчасти и към мене, и буквално каза – разбира се ни руски:

"Ей богу, ако Сталин можеше да види това, сигурио вие нямаше да стъпите тук и ще трябва да напуснете Македония!"

Re: ВРЕМЕ Е ДА СЕ РАЗБУДИ МАКЕДОНСКИОТ НАРОД

vallie 26.08.2009, 9:21
Противобългарската дейност на Темпо и неговите сподвижници - Апостоловски и Колишевски - II

* * *

Подобно нещо, несъмнено, е ставало и по цяла Македония.

Върховният разпоредител за извършване на тези издевателства срещу българската книга и срещу всичко българско е бил, несъмнено, Темпо. Той е нареждал всичко направо или чрез своите помощници.

Особено жесток е бил към българските войски, които с хиляди жертви бяха му отворили път да се настани в Македония окончателно и да вилнее с абсолютна власт. Ето нови примери.

След окончателното поемане на властта, почувствувал се изведнъж победител, Темпо с изключителна жестокост е предприел вражески акции против българските отечественофронтовски войски. Колко е била силна омразата му към българите личи в следния пасаж от мемоарите му, поместени във в. "Политика" от 17.II.1971 г., страница 15:
"Интимно бях принуден да призная, че македонските комунисти, а с щях и аз, не можем да гледаме българска войска в Македония."

Нищо не значело за него, че при Стражин и Страцин са паднали около 5000 бойци за освобождението на Скопйе от германците; че изобщо в боевете за освобождението на Македония Първа и Четвърта армия са дали над 16 000 души жертви. Техният подвиг нищо не значел, защото – според него – не българските войски, а неговите партизани освободили и Скопйе, и Щип, и Струмица, и Куманово и пр., наричайки "освобождение" влизането на неговите партизани в опразнените от германците селища под натиска на българските войски. В това отношение потресаващи са по нахалство следните факти, за които свидетелствува Пецо Трайков, командир на Македонска бригада, в книжката си "Национализмът на скопските ръководители" (София, 1949):

1. Апостолски заявил, че той е освободил Скопйе и не е позволил българските войски да влязат в града и да правят парад, при все че кървавите боеве за Скопйе са водени тъкмо от тия войски, а партизаните на Апостолски само са следели отдалеч кога ще се изтеглят германците, за да нахлуят те в опразнения град и по тоя начин да го "освободят". От цялата тая история остава вярно само едно: че избързалите партизани "да освободят" освободения град наистина са направили истински скандал, за да не влязат в Скопйе освободилите го български войски" (с. 19).

2. Същата история става във Велес. Партизаните влизат след пълното изтегляне на германските войски, идващи от Гърция, и веднага Апостолски пристига в освободения, по-право в опразнения град, на набързо организирания митинг и почва да хвърля огън и жупел срещу българите. От публиката му подхвърлят: "Защо само срещу българите говориш? Защо щадиш сърбите и техните джелати Жика Лазич, Доброца Маткович и сподвижниците им?" Но той отговорил: "Друг път ще говоря за тях, сега българското е много прясно!"

По същото време се съобщава, че Скопйе е вече превзет от българските войски и те ще минат през Велес на път за България. Цялото население излиза възрадвано да ги посрещне с цветя, хлебчета и др. Войските вече се приближават, вече са в квартала "Спротива" край Вардар. Народът бърза натам. Но Темпо пристига и нарежда да бие барабанчето и да прочете заповедта му: никой да не посреща "бугарите", те няма да бъдат допуснати да минат на другата страна! Народът като попарен се разотива, роптаейки: "Що за комунисти са тези хора, с такава злоба срещу горките войници, измъчени в боеве и походи, за да дойдат тука тези готованци!".

Още по-мъчително действува описанието, което ни дава Пецо Трайков в цитираната книга. На с. 30 – 31 четем следното:
"Македонското командуване по указание на Темпо даде ултиматум да се изтеглят веднага българските войски от Македония – Първа и Четвърта армия, – като през време на оттеглянето си да се движат само по централните пътища, без да навлизат в дълбочина повече от два километра; движението да се извършва до 6 часа вечерта, както и да не се спира за нощуване в населени места, иначе ще срещнат македонските картечници и прочее.

33 полк се изтегляше от Велес през Овче поле и Щип, където пристигна надвечер. Времето беше дъждовно и студено, налагаше се да се пренощува там. Край града се намират казармите и складовете на тютюневия монопол, които са празни. Командирът на полка поиска разрешение полкът да пренощува в празните помещения на казармите и на монопола, обаче получи отказ."

Всичко това се върши под ръководството на Темпо. Той лично се отнасял грубо и с омраза към всички българи, дошли с бригадата да се борят и мрат за Македония, и бързал да ги разкара на малки групи по партизанските поделения, за да заглъхнат сред тях. Ето какво пише във връзка с това един наш генералщабен офицер в едно свое писмо до автора на този труд:
"Като имах предвид антибългарското настроение на всички в Главния щаб на македонските партизани, отидох при Апостолски и му казах, че аз и другите български офицери с мене сме решили да се завърнем в България. Тогава Апостолски, изненадан от това, което му казах, рече: "Защо си отиваш, сега имаме най-голяма нужда от такива като тебе!" Аз му отговорих: "Отивам си, защото не мога да понасям и да слушам как тука, във вашия щаб, всички псуват на майка българите. Моят баща е заклан от сърбите като българин и аз не мога да понасям това!" – "Що да правим, бе..., когато като излезохме во шумата, само я беф от Македония, а другите беха сърби, цинцари и др. и така во борбата го "зацвърстихме" нашето другарство и приятелство." Така аз напуснах македонските партизани."

Това самопризнание на Апостолски е извънредно красноречиво. То потвърждава подчертаваната от нас много пъти истина, че българското население в Македония с радост е посрещало разгрома на Югославия и пристигането на българските войски и администрация и че ръка срещу България вдигнаха инородните елементи, които под комунистическо було скриха шовинистичната си омраза срещу българщината.

Тук обаче се налага да си отговорим на въпроса защо самият Апостолски тръгна с тия чужди елементи и вдигна ръка срещу България? Случаят с него представлява особен интерес. Той говори преди всичко за психологията на известна категория македонски партизани. Затова ще се спрем повече върху личността на тоя Апостолски.

Да почнем най-първо с анализа на един признак на тая психология – неговото име Михайло. То е сръбско по форма. Роден в Щип през 1906 г. и израсъл в тоя героичен български град, би трябвало да запази народностното си име – Мише, носено достойно от заслужили щипски българи като Мише Разговоров, Мише Гавраилов, патриот, убит заедно със сина си Христо край брега на река Отиня в Щип посред бял ден от служители на известния българомразец Жика Лазич; Хаджи Мише Хаджикимов, Мише Минанов, Мише Суруджиев, Мише Дачев – куриер на ВМОРО, и пр. Но далеч от народните въжделения Апостолски, син на вдовица, мени името си, защото мечтае само как по-лесно да изгради кариерата си, като постъпи на служба в армията на сръбския крал. А в нея се приемат само проверени младежи. И кога прави това? В дните, когато македонският българин води кървава борба с потисника, когато по улиците биват избивани като кучета все добри българи. Но сърцето на Алостолски, носещ мундира на сръбски генералщабен офицер, не трепва. Или може би трепва, обаче недостатъчно, когато неговият съученик Благой Монев – един от осъдените студенти от Скопския процес, продължил следването си след затвора, бива заклан в избите на щипската община. А положението в Македония тогава било ужасно. Във връзка с това, като говори за терора в стара Югославия през времето, когато се подготвял за служба на крал Александър Караджорджевич, ето какво сам Апостолски признава в едно свое интервю, обнародвано във в. "Политика" от 30 март 1978 г.:
"Нараства терорът в две направления: против прогресивните хора и комунистите и против ония хора, които някога са участвували в македонската революционна организация. Под името "българофили" всички са преследвани. Ще дам само един пример, как изглеждаше преследването в Щип. Навремето ми се изповядя един от извършителите на това преследване и терор – командирът на жандармерийския батальон в Щип, подполковния Странякович... Той принадлежеше към един таен съд, чийто председател беше великият жупан Маткович, но един от членовете му беше тогавашният кмет на общината Каламатиевич, щипянин. Те тримата подбираха лица, които са неудобни за режима, и заповядваха на третия член на тази комисия подполковник Странякович, да организира убийствата. Нямаше друга присъда, само убийство, и то без всякакъв разпит. По този начии, както ми каза подполковник Странякович, са избити в източната част на Македония неколкостотин души. Хората са обявени за избягали отвъд границата. Дори и хората, които са изпълнявали присъдата – между тях беше и Сане Смилянски, който беше един от ония, които бяха избягали от България и създадоха известното Дружество против българските бандити – понякога се сепваха, ставаха загрижени. У него се беше събудила съвестта, та един ден лично ми каза да кажа на мой съученик да се предпазва, защото имало решение за неговото ликвидиране. Обаче след убийството на мой съученик (Благой Монев Кратовски) и Смилянски беше убит. Подполковник Странякоиич ми се изповяда в Нови Сад. Преди войната бях във Висшата военна академия като поручик и като такъв бях изпратен на геодезиски измервания във Фрушка гора и слязох в Нови Сад... Срещна ме и ме покани на обяд. През време на обеда бяхме само ние двамата и се изповяда. Зашо направи това – дълго размишлявах, обаче отговор не намерих."

Апостолски не намерил отговор!... Ние обаче можем да отгатнем тоя отговор: съвестта на убиеца все пак е проговорила накрая. Но сега ние пък ще се запитаме: а проговорила ли е съвестта на Апостолски, когато Темпо и Колишевски при неговото асистираие организираха избиването на българските патриоти по Македония, и по-конкретно Димитър Гюзелов, Димитър Чкатров, Богдан Попгьорчев и пр. – все другари и съратници на съученика му Благой Монев? Или когато бяха осъдени на смърт или на дългогодишен затвор пак неговите съученици Васил Хаджикимов, д-р Тодор Гичев и пр. и пр. Отговор на тоя въпрос е длъжен да даде самият Апостолски.

Има обаче нещо, което той негласно, между редовете на разказа си, признава. Това са неизбежните изводи: първо, че населението е преследвано заради българското си народностно съзнание под формата на "бугараши"; второ, че стотици българи са избити по същата причина, и трето, че самият той, Апостолски, не се е сепнал поне когато заклали съученика му Благой Монев, който като член на ММТРО, в служба на върховната задача да се спаси българската младеж от посърбяване, изложи на смърт младия си живот. Можем да допуснем, че питомецът на Висшата военна академия на крал Александър – Михайло Апостолович Митич, може би е преживил истината за своя народ. Но искало му се да прави кариера и като извърнал глава от страданията на своите български братя, стигнал до чин майор на югославския Генерален шаб.

А когато кралска Югославия бе набързо разгромена и той се озова като пленник на германците в Тетово, побърза да се трансформира и преустрои: вади от дълбините на приспаното си съзнание истината, че е българин, и когато чува възгласа: "Който е българин, да излезе напред, за да бъде освободен от плен!" кралският генералщабен майор пръв прави крачки напред пред строя, декларирайки се като българии от Щип. И бива освободен.

Видял се на свобода, мисълта за кариера не го напуска. Той решава да се трансформира диаметрално противоположно – пожелава да служи вече в българската армия, но пак като генералщабен офицер. Възрадван от явните му патриотични декларации, един голям български патриот, юрист и заслужил общественик, родом от Охрид, го представя пред български висши военни с ходатайство да приемат в редовете на армията тоя надежден българин Михаил Апостолов. Самият той, Апостолов, в молбата си до военният министър изтъква българската народност на семейството си, прави се верен българин и пр. Но военните отговорници намират, че не е удобно един клел се на сръбския крал за вярна служба сега да бъде в българската армия на най-доверен пост – като генералщабен майор, и му предлагат служба в Трудовите войски. Това оскърбява амбициозния въртоверец и той прави трета трансформация със съвестта си – отива в планината, за да си отмъсти на ония, на които предлагаше да служи под клетва. Тръгва – както си признава – сам, защото около него няма българин, а инородни елементи: сърби, албанци, словенци, евреи, цинцари и пр. Само злобата му го крепи и му дава сили да изчака да стигне до тавана на военната си кариера. Става партизански генерал и оттам нататък върви по стъпалата нагоре – в служба на българоядството; от комендант на Главния щаб на НОВ и ПОЮ (т.е. на народоосвободителната войска и на партизанските отряди) издига се след победата над Германия до поста помощник-началник на Генералния щаб на Югославската армия (1945)...

Това е таванът на големството му в армията. С това бива ликвидиран като военен за Македония: държан е далеч от нея още рано-рано, тъй като от 1946 до 1952 г. е изпратен далеч в Босна като комендант на Сараевската военна област. После отива на съвсем глуха линия: назначен е за началник на Висшата военна академия на Югославската народна армия. Изхвърлен от армията като генерал-полковник, той избягва временно опасността да мине в архивата благодарение на синекурата да бъде директор на Института за македонска история – той, който понятие си няма от истинската историческа наука. Но той се утешава, че има, понеже е написал няколко книжки с гръмки заглавия "Пролетната офанзива от 1944 г. в Македония", "Февруарският поход", "Заключителните операции за освобождението на Македония" и пр., в които надува успехите на партизаните, крие пораженията си и представя и най-жалък вид българските военни. Изведнъж става в собствените си очи толкова голям учен, че си метва титлата "академик" или по-добре – метват му я ония, които чувствуват нужда да успокояват един изключително амбициозен до предателство човек.

Но тук той не спира. Иска му се да се изкачи още по-нагоре! Накъде? Той си знае: в това отношение прави подготовка – ругае България, на която искаше да служи; плюе върху цялата й национална история, фалшифицира исторически факти, изобщо – светотатствува с най-светлото на българския народ – неговите героични борби за национално обединение, неговото достойнство като свободолюбив народ. Очакваната награда идва отгоре: той бива вече посочен за председател на Македонската академия на науките и изкуствата! Къде повече може да върви роденият на 8 февруари 1906 г. борец за високи постове? Остава му само да дотрае на тоя пост, до който при другите културни народи стигат само най-издигнатите в науката. И той се държи здраво за този пост чрез... периодически избухвания на неистова българофобия, на която се е учил и на дело упражнявал край Титовия емисар Светозар Вукманович – Темпо. Достатъчно е да споменем две негови интервюта: едното – в 33 дълги продължения в белградския в. "Политика" от 24 март до 25 април включително под заглавие "Великобугарске претензийе од Санстефана до данас...", и другото – в белградския "НИН" от 4 март 1979 г. под заглавие "Немам доказа, али тврдим..."

С първото интервю няма защо да се занимаваме тук. Срещу него говори цялата историческа наука, представена от най-издигнати историци от цял свят. А и огромните томове с исторически материали говорят за това. Ще кажем само, че то резюмира всичките научни издевателства в историческата наука, каквито е могла да измисли скопската противобългарска армада, и че Апостолски с него е шествувал през цялата българска история с яростта на допотопно чудовище.

Второто му интервю представлява капки от антибългарската му отрова, каквато може да излъчи само изменникът на своя род. Тези отровни капки се съдържат в следните най-оскърбителни думи за българския народ, изречени когато и да било от друг български враг:
"От 1913 до 1941 и по-рано те (българите – бел. К.Ц.) са били само слуги на Великите сили и изпълнявайки целите на които и да било от тях - Австро-Унгария или Германия – са се опитвали да поспечелят нещо за себе си... Това, тъкмо това осланяне на целите на някогашна царска Русия е и тяхната днешна философия. Тук е създаден един особен морал: никъде не отиват сами: те тичат под скута на големите; тях винаги други са ги освобождавали и им подарявали живота. Обърнете внимание: балканските народи, всички без изключение – освен българите, са твърде горди със своето правдолюбие, със своята свобода, със своето почти самоубийствено качество да се нахвърлят върху всекиго, който се опитва да им отнеме свободата. А какво традиционално правят българите? Търсят съюзничеството с големите, съгласявайки се да им помогнат в осъществяването на империалистическите цели, само за да постигнат под техния скут някоя своя малка цел."

С този си вулгарен, недостоен дори за най-обикновения човек на науката, език Апостолски е надмниал и най-долнопробните сръбски шовинисти - своите учители в българомразието, затваряйки си съзнателно очите тъкмо за практиката на сръбските държавници, а именно: тия държавници за сметка на поробения българин са печелели подаяния от Турция за коварната им роля да подтикнат българите към въстания и след това да ги предадат на турците в ролята на техни верни помощници и приятели. В това отношение са се отличили Обреновичите – на първо място Милош и син му Михайло.

Тази тяхна непочтеност беше разобличена от Христо Ботев. В не една от статиите му, посветени на сръбско-българските взаимоотношения, четем такива мисли, които напълно важат за нашата действителност и говорят за дълбоката проницателност на големия поет. Така например в статията във в. "Знаме", г. 1, бр. 13 от 4 аирил 1875 г., известна под условното заглавие "Сърбия и нашето освободително движение", четем следното:

"Още от началото на своето съществуване и досега Сърбия е била неискрена към българския народ. Нейните всевъзможни правителства от Милоша и до Милана, освен че не са желали никога да ни помагат, за да смъкнем от шиите си варварския турски ярем, но всякога почти са се старали да възпрепятствуват на нашето освобождение и сякога почти са гледали да се възползуват от нашето доверие, от нашите сили и от нашата кръв. Във времето на частните български въстания в 1838, 39, 40 и 41 годния Милош се отнесъл твърде подло към нещастните наши въстаници. Въстанието при Шаркьой (Пирот, б.н.), което е броило в себе си повече от 20 000 бунтовници, е било усмирено от "освободителя на Сърбия". От една страна, той възбрани всика една помощ от страна на сръбския народ, а от друга страна, изпроводи своя министър Петрониевича да убеди въстаниците да се разотидат по къщята си... Българите би издействували за себе си нещо повече – говори руският генерал Липранди, – ако да не би било вмешателството на Милоша, на което се тие довериха така силно. Милош е гледал да угоди повечето на султана, нежели на българите". Това същото направи и в Нишкото въстание, при което в онова време се присъединили въстаниците из Видинския пашалък, из Шаркьой, и из Враня. Мустафа паша нишки се обърна с най-убедителна просба към Милоша да уговори българите за неговата полза... Милош обнародва указ, чрез когото запретяваше сяко едно намисание в работите на българите и за да прекъсне сяко едно сношение с въстанието, огради границите си с войска" – говори пак генерал Липранди. В това време свирепите турски войски изгориха повече от 150 български села и произведоха такива страшни и отвратителни зверства, каквито се не срещат даже и в най-черните страници на нашата история. И всичко това е произлязло из благодарност към святата кръв на нашите, които те така юнашки проляха за свободата на Сърбия!...

Още по-неискрена роля е играл в това отношение синът на Милоша... "Великият Михал" е правил това същото, което правил и баща му, с тая само разлика, че от нашето глупаво доверие той е можел да извлича полза барем за себе си. За нас са паметни годините от 1862 и 1867, в които Сърбия се подигра така небратски с нашите най-свети чувства... Неговите намерения бяха да уплаши само Турция и без капка кръв да придобие белградските крепости. Като извърши той свой знаменит подвиг... и за да изпълни желанието на Турция, проводи своите "брача бугаре" да си оплакват дните и годините. Това същото произлезе и в 1867 г..."

Със същата проницателност Ботев говори и за идеята за южнославянското единство, вещо използувана от сърбите. Ще цитирам откъс от статията му във в. "Знаме" бр. 12 от 28 март 1875 г., за да се види вечната истина за спекулациите с тази идея и днес:

"Сърбия със своята идиотическа пропаганда в северозападните страни на нашето отечество – която пропаганда, за укор на сръбския народ, се продължава и до днес – в продължение на десет години ни е уверила, че под булото на южнославянското единство тя иска да оплете своята собствена кошница и не иска да знае за съществуването на българския народ".

И за идеята за конфедерация на България с другите южни слаяяни, показала скритите си лъжливи цели и в наши дни, Ботев е изказал ценни по своята проницателност мисли, тъй много важещи за неотдавнашните ни "братски" споразумения с Титова Югославия:

"Идеята за югославянска конфедерация няма принципа на робството и сливането на разни народности, а напротив, сигуранца за свободно развитие на народи, кои ще я съставят... Отскоро се е появила тази идея между южните славяни, но малко е развита тя между наша народ по причини, че му е проповядвана неискрено и с ущърб на целостта му..." (вж. в. "Дума", г. 1, брой 4 от 17 юли 1871).

Ето тези прозрения на Ботев ни идват наум сега, когато четем българоненавистническите изказвания на Апостолски. Верен служител на сръбските шовинистични върхове, които днес под ново було са го издигнали на невероятна за него височина, Апостолски съзнателно остава сляп пред истината, която ни разкрива Ботев още преди повече от сто години – истина, които недвусмислено говори кой народ с какъв морал е вървял по пътя на своята национална съдба. Набеденият историк Апостолски поне това знае, но съзнателно забравя, обърнат с поглед само към българите с криви очи. Обърнат с гръб към историята на Сърбия, той не иска да види, че тъкмо тя е разчитала не на собствеиите, а на чуждите сили. Караджорджевичевото въстание от 1804 г., в което участвували и хиляди българи доброволци и въстаници, както и държавни мъже като Петър Ичко, могло да продължи по-дълго благодарение помощта на Русия, воюваща с Турция. В това отношение достатъчно е да цитираме Малая советская энциклопедия, статията "Сербское востание 1804-13", където пише:
"За успеха на въстаниците допринесла помощта на Русия (особено след началото на Руско-турската война 1806 – 12) със снабдяваието на оръжие, боеприпаси, продоволствие, а също така и с участието на отряд руски войски в бойните действия на сърбите (от 1807)... По настояване на Русия в Букурещкия мирен договор от 1812 година, с който завършила Руско-турската война, бил внесен параграф, който задължавал Турция да даде автономия на Белградския пашалък. Обаче през лятото на 1813 година Турция, възползувана от войната на Русия с Франция..., нарушила договора, нападнала Сърбия и възстановила над нея своето господство."

Същото положение е и при второто сръбско въстание, предвождано от Милош Обренович. За него в еициклопедията четем: "Сърбия с поддръжката на Русия получила статут на автономно княжество".

Впрочем тези истина признават и сръбските историци. В енциклопедията на сръбския историк Станое Стаиоевич "Народна енциклопедиjа српскохрватско-словеначка" историкът Ивич пише: "Великата руска империя сключила през 1807 година един вид съюз с довчерашната турска покрайнина и с това обърнала внимаинето на Европа към нея... Когато Русия през 1812 била притисната от Наполеон, Турция получи развързани ръце и с голяма войска сломи... въстаниците." Тогава Караджордже избягва в Русия да чака по-благоприятни дни.

"Окончателно решение на сръбския въпрос – продължава Ивич – е постигнато едва след енергичното посредничество на новия руски цар Николай I... Под руски натиск Портата през 1830 година признала Сърбия за автономно княжество под върховната султанска власт и под защита на руския дворец."

Тъй е вървяла Сърбия и по-нататък, използувайки много българска кръв, за която говори и Ботев. Докато българските революционери са се жертвували за сръбската свобода с надежда, че сами ще получат помощ от сърбите, сръбските държавници са преговарили с Влашко и Гърция как да си разделят българските земи. А когато Милан Обренович видя, че България сама си помага за обединението на своите земи, дори я нападна през 1885 г., но бе бит и трябваше да го спасява Австро-Унгария. Кой тогава подири помощ под скута на голяма държава? И кой помогна на България да победи завоевателя? Кой бе тука истинският герой? Отговор не е нужен. Но ще продължим. Кой помогна на България да разгроми Турция чак до Чаталджа? А кой ограби плода на нейните победи през 1913 г., като измени на съюзническия договор? Това беше същата Сърбия, които още преди Междусъюзническата война договаряше със съседите на България за дележ на нашите земи. Съюз с българските врагове, заговор с всички, които са ограбвали български земи или искат да ограбят – това е основната характеристика на сръбската шовинистична политика до наши дни.

А Апостолски интимно хвали тази коварна политика, като унижава националното достойнство на българския народ. С това той се нарежда на едно ниво с Темпо като негов отличен ученик. Главното свидетелство на това му отличие е асистирането му при всички противобългарски издевателства в Македония, най-голямото от които е: кланетата във Велес, Прилеп и Куманово, да оставим другите – по цяла Македония.

Един от възмутителните изрази на тоя противобългарски дух, на който се е отдал Апостолски, представлява жестокото отношение към българите бежанци от Егейска Македония, прибрали се отначало в България като спасителна земя за нациоиалния им дух, а след това подмамени в НР Македония с лъжливи обещания за удобно настаняване. Но тази бежания е имала докрай български дух, кален в съпротивата срещу гръцката асимилаторска политика. Изведнъж титовци се изправят пред една многохилядна маса с непреклонно българско съзнание. В поверителни доклади самият Темпо съобщава за големия национализъм у тия маси, които открито изповядват националното си име (вж. глава 21 – началните две страници).

А в. "Борба" дори се излъга да публикува техните изявления в този дух. Запитани: "Защо ви гонят гърците?" отговарят: "Защото сме богари". Тогава темповци, колишевци и др. си поставят задачата да ги сломят. Разпращат ги по Войводина сред сръбските маси. В Гяково и Крушевлие са настанявани съответно 1800 и 5000 души, лишени от най-елементарни условия за живот. Отчаяните егейски българи искат отново да се върнат в България, за която винаги са копнеели. На 24 октомври 1948 г. 491 семейства подават молба до българското посолство в Белград да ги спаси от югославския ад, като им даде паспорти. В молбите им четем следните трогателни думи, както ги намираме обнародвани във в. "Работническо дело", бр. 110 от 20 април 1950 г.
"Ви молиме за нашето изселване от Югославия в нашата мила България... Заявяваме, че ще работим за издигането на социализма в нашето отечество..."

Това са трогателни думи на около 2000 души. Преди това, на 5 октомври 1948 г., 43 семейства разказват тъжната си история:
"Щом дойдохме тук в Югославия и след известно време на нас, беломорците, ни се забрани движението от една околия в друга (подвиквали им презрително "бугари")... А пък има едно, гдето ни е мъка много, щото ни правят гърци и гръцки поданици, но ние, за да докажем, че сме българи, при преброяваието ни, когато стана, декларирахме, че сме българи и имаме българско поданство. Но въпреки това нашето желание те ни отказват да запишат какво желание ние имаме и ни проповядват, че сме гръцки поданици... Ние сме казвали няколко пъти, че сме българи... и такива ще умрем..."

Подробности около тяхното преследване могат да се видят в обширната статия на "Работническо дело", от които цитирахме.

Ще обобщим с две-три изречения:

Антибългарският дух на титовизма е много по-стар, отколкото се мисли. Още в дните, когато българските партизани проливаха кръвта си заедно с югославските и беше меденият месец на братското сътрудничество на двете партии и армии, осветено от задружно пролятата кръв, титовистите сееха ненавист срещу всичко българско, преодоляваха с най-жестоки средства съпротивата срещу македонизма, за да стигнат днес до положението на настръхнали от ярост шовинисти, които посягат и към единствената свободна част на Македония – Пиринско.

Re: ВРЕМЕ Е ДА СЕ РАЗБУДИ МАКЕДОНСКИОТ НАРОД

qnko2010 23.05.2010, 1:12
Во изданието на Енциклопедија Британика од 1911 година се наведени следниве статистички податоци за населението на Македонија:

    * Бугарија: 1 150 000, од кои, 1 000 000 православни и 150 000 муслимани (бугарски врски)
    * Турци: 500 000 (муслимани)
    * Грци: 250 000, од кои 240 000 православни и 10 000 муслимани
    * Албанци: 120 000, од кои 10 000 православни и 110 000 муслимани
    * Власи: 90 000 православни и 3 000 муслимани
    * Евреи: 75 000
    * Роми: 50 000, од кои 35 000 православни и 15 000 муслимани
    * Вкупно 1 300 000 христијани (скоро целосно православни), 800 000 муслимани, 75 000 Евреи, или вкупно 2 200 000 жители за цела Македонија.

Роден сум во Македонија и не ме срам да се нарика Бугарин неможе до 1945 година да се нарекуваме Бугари а по 1945 да се нарекуваме Македонци Bulgaria Forever

Re: ВРЕМЕ Е ДА СЕ РАЗБУДИ МАКЕДОНСКИОТ НАРОД

qnko2010 24.05.2010, 18:37
Странските пътешественици [6] [7] ја посетиле Македонија во 19-ти и раниот 20-ти век велат дека населението и се состои воглавно од Бугарите, како и од Грци, Евреи, Романци (Власи) и Турци, и не може да се состане "ниту еден македонски христијанин кој не е Србин, Бугарин, Грк или Романец". [8] Според други истражувачи до почетокот на 40-те години на минатиот век славяноезичното население во регионот е претежно со бугарско самосвест